Моята кауза

Гласът на осиновеното дете (лична история на едно пораснало осиновено дете)

Ден първи от тридневни практически лекции по психология. Спомням си, че ми хареса, бях спокойна и ми бе интересно и любопитно, като едно малко дете.

Ден втори, датата е 20.02.2016 г. и най-малко мога да предположа, че няколко часа по-късно светът за мен вече няма да е същият.

Денят бе особен още от сутринта, още с подреждането на столовете в кръг. По правило столовете трябват да са толкова колко участниците, но не и тогава. При всеки опит да ги подредим винаги един се оказваше в повече – столът на липсващия приятел, роднина, колега, липсващо чувство или скъп предмет. Някой, който не би могъл да е там, но сякаш го усещам и имам нужда от него.

Беше ми много трудно да определя с думи какво ми липсва в този момент, само знаех че част от мен я няма, че нещо важно и значимо за моето съществуване тук и сега, е загубено и не знам дали някога ще се докосна до него. Разговорите и споделянето се завъртяха около рода и мястото на всеки в конфигурацията на неговото семейство. И на това място за пореден път болезнено осъзнах, че аз не познавам биологичния си род и тепърва ще го създавам. Светът ми се срина до основи. Избягах от стаята, но трябваше да се върна, защото такива са правилата на групата. Изключих се от всеки шум около мен, не можех и не желаех да чувам какво ми говорят. Болката вътре в мен, която на моменти става непоносима, в онзи момент беше изгаряща. Изпитвах гняв и страх, граничещ с ужас, обида, срам…исках да си тръгна, но нямах силата да помръдна. Всичко това се криеше в душата на едно уплашено до смърт дете.

Онзи момент в който разбираш с всяка клетка от тялото си, че не познаваш коя е биологичната ти майка, родът ти, не знаеш дори как изглежда и може би никога няма да разбереш.

Онзи момент, в който разбираш с душата си, че тя е починала, при това малко след като си се появил на този свят…честно ли е това?

Онзи момент, в който осъзнаеш, че смъртта не е само факт.

Онзи момент, в който знаеш, че си сам от тук нататък.

Онзи момент, в който приемаш света за враждебно място, а той не е такъв. Само така ти изглежда и трябва да се пазиш, за да няма болка и повторно отхвърляне пак и пак и пак.

Онзи момент, в който все още не знаеш кой си.

Онзи момент, в който трябва да продължиш напред, защото душата ти така е избрала, да остане тук на тази земя, въпреки всички трудности.

Може би един ден тези две разделени души ще се срещнат по един или друг начин. Така започна едно ново пътуване към мен самата.

Денят, в който започнах да променям бъдещо си. Този път ме срещна с Българска асоциация „Осиновени и осиновители“ (БАОО). В Деня на отворените врати на асоциацията отидох с идеята да получа отговори, но получих нещо много повече – съмишленици, приятели, семейство, хора, с които говорим на един език и вървим в една посока. Общуването с други осиновени хора ми дава богатството да допълваме мислите си, да споделяме общи усещания, често неразбираеми за околните. Получавам подкрепата, която ми помага стъпка по стъпка да събирам пъзела на моята идентичност.

 Година по-късно, вече част от екипа на БАОО и спечелена завинаги от каузата, пътувам в страната и се срещам с други осиновени хора и родители осиновители. Гласът на осиновения човек е важен за родителите осиновители, за да разпознават по-добре емоциите на децата си и скрития смисъл на тяхното поведение. Безценен е и за другите осиновени хора, за да споделят и намират „себеподобни“, споделящи сходна съдба. От значение е и за биологичните родители, за да разберат, че ние не ги съдим, а търсим истината за нашата история. Надяваме се гласът на осиновеното дете да бъде чут и от законодателя и правото ни да познаваме произхода си да бъде гарантирано.

 Аз съм осиновена, а ти пък си просто роден!

Свържете се с мен

NEVESPACE ©2020 | Всички права запазени

Дизайн от